Михаелина Лилова

“Добрите момичета си седят у дома” - това беше казала преди време бабата на един познат. Той естествено й беше отговорил нещо от сорта на: “Ами като си седят у дома аз как да ги срещна?”, което напълно беше отчаяло горката жена, правеща последен опит да вразуми внука си. Но всъщност въпросът е принципен - общоприето сред “по-старите поколения” е ученолюбивите, скромнички домошарчета да бъдат давани за пример като добра съпруга/съпруг и образец за подражание. Сред останалата част от обществото точно обратното - този тип леко интровертни персони се възприемат по-скоро за “задръстени”, “зубъри” и прочие. Не ме интересува кой е идеалният пример за подражание, по-скоро ми е любопитно защо с течение на времето традиционните добродетели са се изопачили и са се трансформирали едва ли не в недостатъци и защо хората са така озлобени към този тип поведение, който принципно не пречи на никого.

Кога скромността се превърна в недостатък? Аз много ценя и се радвам на скромните хора. И без това останаха твърде малко такива, а показността е станала мода. Виждала съм много пъти как хора, чието поведение по-скоро би могло да бъде отчетено като пропаднало, се подиграват на скромни личности. Едно време бях казала, че скромността е за тези, които нямат какво да покажат, но по-скоро така оправдавам собствената си егоцентричност. Скромността може да е недостатък само в общество като нашето - където скромните хора са тъпкани и вечно прецаквани, недооценявани и използвани. Хубаво е да знаеш собствената си цена - това може би е перфектният баланс между скромността и горделивостта, но да не се изтъкваш при всеки възможен повод определено НЕ Е недостатък, нито е повод за срам.
Прочетете остатъка от публикацията »

Отдавна не съм писала, но ме поканиха да се включа в тази инициатива, та реших да драсна някой ред:

Като цяло перфектността не е моя идеал, поради което идеалният свят за мен е несъвършенният свят. Естествено сегашната несъвършенност бие направо на пошлото, затова ако трябваше да внеса някои промени те биха били:

1. Бих искала да живея в свят, където демокрацията не е най-успешната и разпространена форма на управление. Хората като цяло са тъпи, поради което не е много подходящо те да решават.

2. Като следствие от т. 1 би било хубаво процентът на тъпи хора да е мааалко по-малък.

3. Чудесно би било хората да са красиви. Нека всички да сме степени на красотата, а не на грозотията

4. Искам да живея в свят без расови, полови, възрастови, национални и други предрасъдъци.

5. Повечето хора да харесват и обичат работата си и да я вършат с удоволствие, т.е. хобито и професията да са еквивалентни.

6. Науката да е напреднала дотолкова,  че да има ваксина за СПИН, лекарство за рак, както и лечение на генетичните болести. Всички тези лекарства да са общодостъпни. Да не се използват човешките болести и нещастие за да се прави бизнес.

7. Да не виждаме въздухът, който дишаме.

8. Аз лично бих искала оръжията и автомобилите да не са изобретявани. Ако все пак има автомобили те, както и цигарите да са лукс, недостъпен за по-голямата част от населението.

9. Хората да казват “Обичам те”, когато са влюбени, а не по навик

Сигурно има и още, но към края на работния ден не мисля на пълни обороти

На мен ми е интересно какво би написал Emu по въпроса и каня него да участва

Като коренячка пловдивчанка (гордея се да се нарека пловдивчанка и не напирам да ставам псевдо “столичанка” - от онези, които и без това станаха прекалено много) съм имала възможност за моята крехка възраст обстойно да наблюдавам живота в нашия град, с всичките ни характерности и особености. За това време няма как да не ми е направило впечатление едно явление, гротескно характерно за града (а предполагам и не само за него). Аз условно го наричам “пловдивски синдром” и накратко го охарактеризирам по следния начин - при сравнително високо ниво на безработица (спрямо средната за страната) Пловдив е градът в България, с най-много кафенета на глава от населението, които са пълни през цялото им работно време! Същият онзи окайващ се, постоянно оплакващ се от липсата на пари пловдивчанин, прекарва основната част от ежедневието си в кибичене по кафета и обсъждане на минаващите пешеходци (най-вероятно търсещи свободно кафене). Това звучи малко парадоксално.

Факт е, че ако минеш по Главната през работен ден, през време, което вземайки предвид всички възможни почивки, се пада работно, ще установиш, че всяко от т. нар “клюкарски кафета” (а и не само те) е препълнено и няма никакви свободни места за сядане. При това по центъра е толкова населено, че за да маневрираш между преминаващите хора трябва да проявяваш умения, необходими за висшия пилотаж. В магазините винаги има тълпи от пазаруващи хора. Дори и пейките в парковете са пълни (и то не предимно с пенсионери). Ученици и “бедни студенти” пък се чудят в кое кафе да седнат след като станат от това, в което са в момента (всичко това през учебно време). Където и да минеш - улиците, спирките, супермаркетите - навсякъде хора. Трафикът по улиците се характеризира с редовни задръствания. А като погледнеш хората - настроението е такова едно весело, лежерно, приятно и леко - ще си кажеш хора без проблеми и грижи, материално осигурени и стабилни хора - щастливци.
Прочетете остатъка от публикацията »

Днес докато вървях под безмилостно печащото слънце, може би заради жегата, може би заради това, че слънцето ме беше понапекло доста, започнах да си мисля за хейтърството. Викам си - всеки казва, че съм хейтърка, може би трябва да мисля по-положително? Мислих си и за блога ми и за множеството негативни коментари - в мен ли е проблемът, в хората ли, не знам и аз, но си казах - трябва да напиша и нещо позитивно. Да ама какво? Вървя, мисля, вървя, мисля… Чудя се за едно положително нещо, за което да пиша.. Голямо чудене падна. Казвам си: “Е не може да няма нищо положително на този свят”. Стигнах до извода, че сигурно животът ми е гаден, щом не мога да се сетя за нещо положително. Да ама не. Може да се каже, че имам всичко, което ми трябва на този етап от живота ми - имам си семейство, приятели, невероятен приятел, прилична работа, карам образованието, за което съм си мечтала, е тогава какво не е наред? Започнах да мисля по-задълбочено. Казах си - ужким има доста положителни неща в тази държава, но някак си не си представям да пиша за хубавите планини и реки, за българското гостоприемство, за традициите… твърде клиширано ми се струва. Говорено, говорено, та чак изтъркано. А да тръгна да пиша за това как ми е минал деня няма да стане - все пак искам някой да го чете, или поне ако случайно някой се излъже да го чете, да не си каже: “Ебахти тъпотията” За да е нещо, ако не интересно, то поне актуално за всички, то трябва да засяга ежедневието на българина (все пак на български пиша, предполага се, че българи четат). Само да не е за секс - както се казва, тоя секс се изтърка, пък и като цяло леко комплексирани ми се виждат хората на тази тема - всеки има проблем, никой не иска да говори, а за някой хора проблемът е в отричането на проблеми

Та така - моята положителна тема? Ами не можах да измисля такава. Характерно за хората е, че когато са щастливи, доволни и позитивно настроени не им се говори - хубавите моменти се преживяват, те не се изказват. Същото важи и за положителните спомени - един щастлив спомен е много по-ценен, когато го запазиш за себе си, а не когато тръгнеш да го разказваш на всеки срещнат. Точно обратното - когато нещо те дразни, когато си недоволен от нещо, когато нещо лошо ти тежи или изливаш събраната жлъч на света, или си търпиш и трупаш агресия, за да я излееш по-късно наведнъж. Много грешни са и двата подхода. Но какво да се прави - хората сме си такива - несъвършени. Реално ако трябваше да се съди спрямо еволюцията кое е най-съвършеното същество на тази планета, сигурно отговорът щеше да е… хлебарката. Човекът щеше да е много назад.

Всъщност познавам и хора, които са изцяло положително настроени към света, дотолкова са оптимисти, та човек като ги види започва да е чуди дали това не е по-скоро умопомрачение. Честно казано им завиждам - хубаво е никой и нищо да не може да те ядоса, колкото и да се опитва и с каквото и упорство да подхожда. За жалост аз съм точно противоположната личност - дразня се и от най-малкото несъвършенство, нечестност, нередност. Обичам и да разсъждавам - върху всичко и всички. Все пак това мога - колкото и да се дразнят някои хора, аз мога да разсъждавам и го правя. Всъщност мисля, че хората се дразнят повече от положителните неща, отколкото от отрицателните - такива сме си всички - завистници. Понякога си мисля, че хората сме по-склонни да отделим един час да търсим кусури на нещо, отколкото просто да кажем едно “Браво”.

Всъщност какво ли се отплесвам и аз да пиша такива сложни и отвлечени неща, като и без това никой няма да ги чете… Не е достатъчно лекосмилаем и повърхностен този текст за да привлече нечие внимание..

И така.. дойде сезонът на горещите летни страсти, на незабравимите летни мигове, на бройкането, на свалките, на плажните флиртове, а за някой и на безразборния секс. Ако пролетта е сезонът на любовта, то лятото е сезонът на секса. Може би по някакъв особен начин горещите летни темпетарури се отразяват на мозъците ни, като ни карат да се държим различно - по-разкрепостено, с по-малко задръжки, отчасти забравяйки за комплексите си, по-самоуверено, по-наперено, с две думи всеки започва да се изживява като сваляч, като хищник и играч. На преден план излиза леко първичната ни същност, водена като че ли повече от инстинктите ни. Това поведение е доста несвойствено за някои индивиди и ги кара да изглеждат по-скоро нелепо, докато при други изглежда толкова свойствено и естествено, че си мисля: “Как съм могла да не ги видя в тази светлина и преди”.

Малко се отклонх от идеята си. Та става въпрос за свалките и за това колко жалки и нелепи са някои опити да бъдеш свален. Понякога си мисля, че при този подход, който виждам най-вече от страна на мъжката част искренно се учудвам, че поне едно 90% от мъжкото население на планетата не е девствено. Мисля си: “Коя ли жена би се вързала на това?”. А най-жалкото е, че някои се вързват. Всъщност защо трябва да гледам на жените като на жертви - повечето сме хищници. По-скоро мъжете попадат в капана ан женското желание, отколкото да им минават тъпите подходи и клишираните приказки и поведение.

Има няколко подхода, които са ми много противни при свалките от страна на мъжете. Един от тях е перченето. Седиш, гледаш - един пуяк се надува, надува, та чак ще се пръстне. Странното е, че той си мисли, че с това те впечатлява. Дали ще е с нещо от сорта на: “Гледай к’ва яка кола имам”, или “К’ви готини мускули имам”, или пък: “Джи-ес-емчето ми е пълно с номера на мацки” (които не знаят кой съм), или поведение от сорта на: “Гле’й ми газарските дрешки/цайси”… Смешници. Не бих могла да се впечатля от мъж, на който му пука повече за външния му вид, отколкото на мен, или който се впечатлява от такива елементарни номера.
Прочетете остатъка от публикацията »

Напоследък все се каня да седна да пиша на тази тема, но нещо не остава време. Когато обаче днес прочетох една статия, за която ми бяха казали, а именно тази, се сетих именно за любовта. Ирония.. Както и да е, причнинно-следствената връзка не е чак толкова важна. Мисля накратно да представя любовта така, както я виждам аз - не по онзи сладникаво, та чак леко горчив начин, по който я представят по филмите и водейки се от който всеки тийнейджър си мисли, че всеки ден е влюбен. Точно обратното - мисля да представя какво е да си влюбен от скучната, прагматична, на моменти леко монотонна и отегчителна страна, която реално представлява битието на повечето хора.

Първо - любовта те връхлита неочаквано. С това нямам предвид представата на повечето млади хора, че както си вървиш по улицата ще се блъснеш в него/нея, ще го погледнеш в очите и изведнъж ще се влюбиш. Лично за мен любов от пръв поглед няма, но за това по късно. Под “неочаквано” имам предвид, че когато си опознал някого много добре, изведнъж си даваш сметка, че го обичаш. Може вечерта да не си мислил по този начин и като се събудиш да осъзнаеш, че си влюбен - при всеки е различно, но определено е неочаквано. Изключение правят хора, които си поставят като самоцел да се влюбят - за тях всеки един ден минава в очакване за влюбване. Понякога човек може искрено да се изненада от субекта, в който се е влюбил, но животът е такъв - изненадва ни когато и с каквото най-малко очакваме.
Прочетете остатъка от публикацията »

Наскоро случайно попаднах на едно клипче, представляващо интервю за порноактриса. Стана ми интересно как се провеждат интервютата в този бранш и реших да го погледна. Като цяло останах с впечатлението, че за да си порноактриса не се изискват по-специални умения от тези, за която и да е друга професия. Ето какво точно имам предвид:

Предварителният подбор се е състоял в показване на компютърна грамотност, а именно - трябвало е кандидатите да изпратят необходимите документи на посочен e-mail.

Всичко започна с това как една мацка влиза в офиса на провеждащия интервюто, където имаше и един оператор с камера (явно камерата е задължителен елемент за да се провери дали кандидатът е самоуверен, а не стеснителен и дали е фотогеничен).

След това последва кратък разговор с цел да се установи кой точно от хилядите желаещи е това и доколко момичето е амбицирано и мотивирано да работи в желаната сфера на дейност. След кратък, но съществен кръстосан разпит интервюиращият реши да провери дали кандидатката притежава изискваните опит и квалификация за обявената позиция.

Първо провери дали момичето притежава изисквания приветлив външен вид. Тя беше огледана най-подробно, докато се установи, че всичко си е на мястото. Последва проверка на задължителното владеене на езици и по-специално на френски език, като наблегнаха на устния френски. В началото момичето срещаше малко трудности в спрежението на глаголите, но впоследствие се окопити и направо го разби с перфектното си произношение.
Прочетете остатъка от публикацията »

Всеки от двата пола си има своите предимства и недостатъци. Най-често чертите, които единият пол изтъква като свои предимства, се приемат от другия като негови недостатъци. Именно оттук идва и желанието и увереността на всеки пол, че трябва по някакъв начин да наложи своето мнение за нещата, което е “вярното” мнение, и да влее малко акъл в главата на другия, показвайки му “вярната” страна на нещата. Устремени към тази заветна цел, много често прибягваме към някои дребни трикове, понякога достигащи до най-нагла манипулация или откровена лъжа. Целейки да изкараме себе си прави и да постигнем каквото искаме, ние жените понякога използваме положението си на “слабия пол”, успешно обръщайки го срещу “силния пол”. Има няколко широко разпространени сред женското съсловие похвати, с които обикновено взимат контрола над събитията, карайки другия пол да се чувства слаб. Ето няколко доказали се трика за манипулация, използвани от жените:

Прочетете остатъка от публикацията »

Разказите на мои колеги как са играли на тази игра наскоро, придружени с кратки обяснения за развитието на въпросите и самия геймплей, ме наведоха на мисли относно естественото воайорство, характерно за хората, което сякаш е заложено в нас още от самото ни осъзнаване като личности. Същевременно се замислих и за душевните ексхибиционистичните желания, които само търсят възможност да бъдат изявени, използвайки всяко отпадане на задръжките и на социалните норми, каквото може да се получи примерно при една игра.

За тези, които не са чували за въпросната игра, позната ни още като “Truth or Dare?” от американските тийн филми, тя се състои в следното: нареждат се група хора в кръг, като се редуват всеки да задава въпроси на някой друг, като схемата е следната - някой пита: “Истина или се осмеляваш?”. При избиране на “истина” ти се задава личен и обикновено неудобен въпрос, на който ти си длъжен да отговориш. При избиране на “осмеляване” ти се поставя обикновено унизителна задача, която трябва да изпълниш. Веднъж преминал през мъчението, идва твоят ред да си мъченик и да разпънеш на кръст някой от другите участници.

Принципно това са правилата, но това, което винаги ми е правило впечатление и ме е озадъчавало е, че масата въпроси са на сексуална тематика, а също така че обикновено най-често избираният вариaнт е “истината”.
Прочетете остатъка от публикацията »

Винаги ми е била леко странна цялата тази суетня, свързана със срещите и най-вече с първата среща. Обикновено първите няколко срещи са свързани по-скоро с източник на напрежение и лека неловкост, отколкото с изцяло приятни емоции. За моя радост аз вече не ходя по срещи от известно време, но няма как да не ме тревожи мисълта, че някой ден пак може да ми се наложи да го правя. Би ми се видяло леко нелепо примерно жена на възраст над 40 години да ходи по срещи. И все пак защо едно иначе толкова хубаво събитие, принципно показващо, че си желан и интересен на някого, всъщност е изпълнено с много притеснения и нерви?

Естествено най-стресиращи са очакванията и по-точно тези очаквания, които човек си мисли, че другият има за него. Мога да погледна за съжаление само от женската гледна точка. Колкото и тъпо да звучи, винаги единият от двамата си прави предвалителен план относно това как ще протече вечерта. За жените винаги има един въпрос, който няма как да не премине през съзнанието ни: “Ако се стигне до там, да преспя ли с него?”. Обикновено са ни налагани стереотипи, че жена, лягаща с мъж на първа среща, е така да се каже курва. Американците даже са си го измислили: първа среща - държане за ръчички, втора среща - целувка, трета среща - секс. За тях третата среща е емблематична и ако не стане тогава, значи има нещо гнило. Тази точна последователност ми се вижда доста изнасилена. Не можеш просто да си кажеш: “Ще спя с него/нея на първата/втората/петнайстата среща/на сватбата и т.н.”. А се предполага, че на срещи ходят зрели хора. Относно тези, които се пазят до сватбата - винаги ми е било чудно какво се прави, ако на първата брачна нощ се установи, че сексът е меко казано кофти, че съпрузите изобщо не си пасват, че имат коренно различни предпочитания и очаквания? Ами сигурно ще действат както е общоприето - фиктивен и нещастен брак в името на нещо по-висше. Всъщност доста се отклоних. Лично според мен дали ще е първа среща, трета среща или случаен сблъсък на улицата - не трябва желанието да се подчинява на някаква криворазбрана етика и задръжки. По-добре една жена да е наричана курва, отколкото да си умре стара мома. Защото на първия тип привидно всички гледат отвисоко, пренабрежително, а реално жените им завиждат, а мъжете ги желаят. Колкото до втория тип - на тях всички гледат със съжаление. Стига толкова за тоя секс, да се върнем на срещите.
Прочетете остатъка от публикацията »