Академик П.Симонов / Наука и жизнь - бр. 4/ 1989 год. /
Красотата е широко разпространена в окръжаващия ни свят. Красиви са не само произведенията на изкуството. Красиви могат да бъдат и научната теория, и отделния научен експеримент. Ние наричаме красиви скока на спортиста, виртуозно вкарания гол, шахматната партия. Красив е предмета изработен от работник-майстор в своята работа. Красиво е лицето на жената, красив е и изгрева на слънцето в планината. Това означава, че в процеса на възприятие на всички тези толкова отличаващи се един от друг обекти присъства нещо общо. Какво е това нещо?
Да определим с думи, какво именно ни подбужда да признаем обекта за красив е неимоверно трудно. Красотата се изплъзва от нас веднага след като се опитаме да я обясним с думи, да я преведем от езика на образите на езика на логическите понятия. „Феноменът красота, - пише философът А.В. Гулига, - съдържа в себе си някаква тайна, постижима само с интуитивното и недостъпно дискурсивно мислене”. „Необходимостта от различието „сайънс” и „хуманитес” /царството наука и царството на ценностите – П.С. /, - продължава тази мисъл Л.Б. Баженов,- произтича от различни мисли и преживявания. Мисълта е обективна, преживяването е субективно. Ние можем, разбира се, да направим преживяването обект на мисълта, но тогава то изчезва в качеството на преживяване. Никакво обективно описание не заменя субективната реалност на преживяването”.
И така, красотата – това е преди всичко преживяване, емоция, при това емоция положителна – своеобразно чувство на удоволствие, доставяно ни от много полезни, жизнено необходими обекти, ненадарени с качества, способни да породят чувството за красота. Но ние знаем, че „всяка емоция е отражение от мозъка на човека с някаква актуална потребност и вероятност /възможност/ за удовлетворение на тази потребност, която субекта оценява, непроизволно съпоставяйки информацията за средствата, прогностично необходими за достигане на целта / удовлетворяване на потребностите/, с информацията постъпила в дадения момент” /вж. Наука и жизнь , бр.3, 1965/.
Ако красотата е преживяване, емоционална реакция срещу съзерцавания обект, но ние не сме в състояние да я обясним с думи, опитваме се някак си да намерим отговор на редица въпроси, водещи до решението на тази загадка.
Първи въпрос: Във връзка с удовлетворението на потребност /или потребности/ възниква емоцията на удоволствието, доставяно от красотата? Информация за какво именно постъпва към нас от външния свят в този момент?
Втори въпрос: С какво това емоционално преживяване, това удоволствие се отличава от всички останали?
И накрая, трети въпрос: Защо в процеса на продължителната еволюция на живите същества, включвайки културно-историческото развитие на човека, е възникнало толкова загадъчно, но видимо, и за какво точно необходимо чувството за красота?
И все пак, най-пълното изброяване на отличителните особености на красотата е дадено от великия немски философ Емануил Кант в неговите „Анализи на прекрасното”. Да разгледаме всяка една от неговите четири дефиниции.
КРАСИВИЯТ ПРЕДМЕТ ПРЕДИЗВИКВА УДОВОЛСТВИЕ, ОСВОБОДЕНО ОТ ВСЯКАКЪВ ИНТЕРЕС
Първият „закон на красотата”, така формулиран от Кант предизвиква някаква разсъсредоточеност. Твърдението на Кант встъпва в противоречие с потребностно-информационната теория на емоциите, с която ние се сблъскахме по-горе. От тази теория следва, че зад всеки интерес се крие породената от него потребност. Според Кант, удоволствието доставяно от красотата, се оказва емоция без потребности!
В действителност, всичко това не е така. Говорейки за свободата от „интереса”, Кант е имал предвид само виталните, материалните и социалните потребности на човека от храна, дрехи, продължаване на рода, в общественото признание, в справедливостта, в съблюдаване на етичните норми и т.н. Обаче човека има редица други потребности, сред които и тези, които е прието да наричаме „естетически потребности”.
Преди всичко това е потребността от познание, стремеж към новото, още неизвестното, несрещано по-рано. Самият Кант е определил прекрасното като игра на „познавателните способности”. Изследователското поведение, свободно от търсенето на храна, самки, материал за строителство на гнездо и т.н., може де се наблюдава даже и при животните. При човека то достига висшите свои проявления в безкористното познание. Впрочем безкористно ли е това? Опитите са показали, че ако човек напълно се лиши от приток на нови впечатления, удовлетворявайки при това всички негови нужди /храна, удобно легло, температурен комфорт/, при него в такава информационно обеднена среда много бързо възникват тежки нервно-психически разстройства.
Потребностите от новото, по-рано неизвестно в информацията, прагматическото значение на която още не е изяснено, могат да бъдат удовлетворени по два пътя: чрез непосредствено извличане на информацията от околната среда или с помощта на рекомбинация на следите от по-рано получени впечатления, т.е. с помощта на творческо въображение. По-често се използват и двата канала заедно.Въображението формира хипотеза, която се съпоставя с действителността, и ако тя съответства на обективната реалност се ражда новото знание за света и за самите нас. За да можем да удовлетворим потребността от познания, предметът, който ние оценяваме като красив, трябва да съдържа в себе си елемента новина, неочакваност, необичайност, трябва да се отличава на фона на средната норма признаци, свойствени за другите родствени предмети. Ще отбележим,че положителна емоция предизвиква не всяка степен на новост. В опити върху млади животни и деца американския психолог Т. Шнейръл е установил, че привлича само умерената новина, където елементите на новото се съчетават с признаци, известни по-рано. Извънредно новото и неочакваното плаши, предизвиква неудовлетворение и страх. Тези данни добре се съгласуват с потребностно-информационната теория на емоциите, доколкото за емоционалната реакция е важна не само новопостъпилата информация, но и нейното съпоставяне с по-рано съществуващите представи.
Потребността от познание, любознателността ни подбуждат да съзерцаваме предмети, нищо не обещаващи за удовлетворявяне на нашите материални и социални нужди, да ни дават възможност да видиме в тези предмети нещо съществено, отличаващо ги от многото други аналогични предмети. „Безкористното” внимание към предмета е важно, но явно не достатъчно условие за откриване на красота. Към потребностите на познанието трябва да присъединим и някакви допълнителни потребности, за да може в резултат на това да възникне емоционалното преживяване на прекрасното.
Анализирайки многото примери от дейността на човека, където крайният резултат се оценява не само като полезен, но и като красив, ние виждаме, че при това непременно се удовлетворяват потребностите за икономия на сили, потребностите от придобиване на такива знания, навици и умения, които по най-кратък път водят към постигане на целта.
Например при игра на шах естета и драматурга В.М. Волкенщайн е показал, че ние оценяваме партията като красива не в този случай, когато печелещият достигне победа по пътя на дълга позиционна борба, а тогава, когато тя възниква непредсказуемо, в резултата на ефективно пожертвана фигура, с помощта на тактически прийом, който ние най-малко от всичко сме очаквали. Формулирайки общото правило на естетиката, автора заключава: „красотата е целесъобразно и сложно /трудно/ преодоляване. Писателят Бертол Брехт определя красотата като преодоляване на трудности. В най-общ вид може да се каже, че красивото – това е свеждане на сложното към простота. По мнение на физика В. Хайзенберг, това довеждане се постига в процеса на научната дейност с откриване на общия принцип, спомагащ за разбиране на явленията. Подобно откритие ние възприемаме като проява на красота. Член-кореспондента на АН на СССР М.В. Волкенщайн неотдавна предложи формула, съгласно която естетическата ценност на решението на научната задача се определя с отношението на нейната сложност към минималната изследователска програма, т.е. към най-универсалната закономерност, позволяваща ни да преодолеем сложността на първоначалните условия. /вж. Наука и жизнь, бр.9, 1988/.
Красотата в науката възниква при съчетаване на три условия: обективна правилност на решенията /качество, което само по себе си не притежава естетическа ценност/, неговата неочакваност и икономичност.
С красотата като преодоляване на сложности ние се срещаме не само в дейността на учения. Резултата от усилията на спортиста може да се измери в секунди и сантиметри, но неговият скок и неговото бягане ние наричаме красиво само в случай, когато рекордният спортен резултат бъде постигнат по най-икономичният път. Ние се любуваме на работата на виртуоза дърводелец, демонстриращ висша класа на професионално майсторство, в основата на което лежи максималната въоръженост със съответните навици при минимално изразходване на силите.
Съчетаването на тези три потребности – познанието, въоръжеността /компетентност, ерудираност/ и икономията на сили, тяхното едновременно удовлетворяване в процеса на дейността или при оценка на резултата от дейността на други хора предизвикват у нас чувството на удоволствие от съприкосновението с това, което ние наричаме красота.
ПРЕКРАСНО Е ТОВА, КОЕТО СЕ ХАРЕСВА НА ВСИЧКИ
Доколкото ние не сме в състояние логически да обосновем, защо дадения обект се възприема като красив, единствено потвърждение за обективността на нашата естетическа оценка се оказва способността на този предмет да предизвиква сходно преживяване у други хора. С други думи на помощ на съ-знанието като разделено, обществено знание, знанието с нещо друго, идва съ-преживяването.
На Кант, а след него и на автора на тези редове може да се възрази, че естетическата оценка е крайно субективна, зависи от културата, с която е възпитан дадения човек. И въобще - „за вкусовете не се спори”. Изкуствоведа сега ще приведе примери за новаторски произведения на живописта, които в началото са се наричали безграмотни мазила /цапаници/, а след това са провъзгласени за шедьоври и са поместени в най-добрите музеи на света. Не отричайки зависимостта на естетическите оценки от исторически установени норми, приети в дадената социална среда, от равнището на интелектуалното развитие на човека, неговата образованост, условията на възпитание и т.н., ние можем да предложим някаква универсална мярка за красота. За неин единствен критерий служи феномена на съпреживяването, непреводим на езика на логическите доказателства.
Прекрасно е това, което се признава за такова от достатъчно голямо количество хора в продължение на достатъчно дълго време. Масовото, но кратковременно увлечение или продължително почитане от ограничен кръг ценители не може да свидетелства за забележителни естетически достойнства на предмета. Само широкото обществено признание в течение на много години служи за обективно мерило на тези достойнства. По-нагледно цялата истина за казаното се проявява в съдбата на великите произведения на изкуството, към които хората се обръщат в продължение на столетия като към източник на естетическа наслада.
КРАСОТАТА-ТОВА Е ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТ НА ПРЕДМЕТА
БЕЗ ПРЕДСТАВА ЗА ЦЕЛТА
Третият „закона на красотата” на Кант може да бъде изтълкуван по следния начин. Доколкото ние не сме в състояние да определим с думи, какви качества трябва да притежава предмета, за да бъде красив, ние не можем да си поставим за цел да направим непременно красив предмет. Ние сме принудени най-напред да го направим /да изготвим вещта, да изпълним спортното упражнение, да извършим постъпката, да създадем произведението на изкуството и т.н./, а след това да оценим, красив ли е той или не. С други думи, обекта се оказва съответстващ на целта, която не е била уточнена по-рано. И така за каква съобразност говори Кант? Съобразност с какво?
Всеки път, когато става дума за красотата на някакъв обект се подчертава значението на неговата форма. „Произведението на изкуството, - пише Хегел, - на което не достига съответната форма, не е истинско произведение на изкуството”. В по-широк смисъл, не ограничен от сферата на изкуството, философа А.В.Гулиг разглежда прекрасното като „ценностно-значима форма”. Но при какви случаи формата става ценностно-значима и въобще какво е това „ценност”?
Академик П.Н.Федосеев, формулирайки проблема за ценностите, напомня, че „висшите културни и нравствени ценности се явяват тези, които в най-голяма степен съдействат за развитието на обществото и всестранното развитие на личността”. Да запомним този акцент на развитието, той ще ни бъде необходим още не веднъж.
Може да се каже, че красотата – това е максималното съответствие на формата /организация, структура/ на явленията и неговото предназначение в живота на човека. Такова съответствие е целесъобразността. Например, скока на спортиста, независимо от рекордния резултат, ние възприемаме като некрасив, ако резултатът е постигнат с пределно напрежение на силите, с почти страдалческа гримаса на лицето. Нали спортът е средство за хармонично развитие, за физическо съвършенство на човека, и само вторично средство за социален успех и способ за получаване на материално възнаграждение.
Това понастоящем е полезно, защото е красиво, е казал Антоан дьо Сент Екзюпери. Но той не може да каже: това понастоящем е красиво, защото е…..полезно. Тук няма обратна зависимост.
Но ние не признаваме за красиви утилитарно негодната вещ, удара на футболиста
покрай вратата, професионално неграмотната работа, безнравствената постъпка. Но само утилитарната полезност на вещите, действията, постъпките все още не ги прави красиви. Впрочем, ние се увлякохме от анализ и почти нарушихме със своите разсъждения четвъртия и последен „закон на красотата”, а именно че
ПРЕКРАСНОТО СЕ ПОЗНАВА БЕЗ ПОСРЕДНИЧЕСТВОТО НА ПОНЯТИЯТА
Изразявайки се с езика на съвременната наука, това означава, че дейността на мозъка, в резултат на която възниква емоционална реакция на удоволствие от съзерцаването на красотата, протича на неосъзнато ниво.
Кратко ще напомним, че висшата нервна /психическа/ дейност на човека има три нива / съзнание, подсъзнание и свръхсъзнание/ на функционална организация /вж. Наука и жизнь, бр.12, 1975/.
Както ние вече упоменахме по-горе, съзнанието – това е специфична форма на отражение на действителността, опериране със знанието, което с помощта на думи, математически символи, технологични образи, образи от художествени произведения може да бъде предадено от други хора, в това число и от други поколения във вид на паметници на културата. Предавайки своите знания на друг, човек с това отделя себе си от този друг и от света, знанията за който той предава. Общуването с други вторично поражда способността за мислен диалог със самия себе си, т.е. води към появата на самосъзнание. Вътрешното „Аз”, съдещо за собствените постъпки, е не нещо друго, а съхранението в моята памет на „други”.
Подсъзнанието е разновидност на неосъзнатото психическо, към което принадлежи всичко това, което е било осъзнато или може да стане осъзнаваемо в определени условия.
Това са добре автоматизирани и за това престанали да се осъзнават навици, изтикани от сферата на съзнанието мотивационни конфликти, дълбоко усвоени от субекта социални норми на поведение, регулиращата функция на които се преживява като „гласа на съвестта”, „зова на сърцето”, „повеля на дълга” и т.н. Освен това по-рано осъзнатия опит, изпълващ подсъзнанието с конкретно, външно по своя произход съдържание, е още и пряк канал за въздействие върху подсъзнанието – подражателното поведение.
На подражателното поведение принадлежи решаващата роля в овладяване на навиците, които придават на дейността на човека /производствена, спортна, художествена и т.н./ черти на изкуство. Става дума за така харечените „личностни знания”, които не осъзнава нито обучаващия, нито обучаемия и което може да бъде предадено изключително по невербален начин, без помощта на думи. Целта се достига по пътя на следване на редица неявни норми или правила. Наблюдавайки учителя и стремейки се да го задмине, ученика подсъзнателно усвоява тези норми.
Свръхсъзнанието във формата на творческа интуиция открива себе си на първоначалните етапи на всеки творчески процес, неконтролируемо от съзнанието и волята. Неврофизиологическата основа на свръхсъзнанието съставлява трансформация и рекомбинация от следи от по-рано получени впечатления, сухраняващи се в паметта на субекта. Дейността на свръхсъзнанието е винаги ориентирана към удовлетворяване на доминиращите витални, социални или идеални потребности, конкретното съдържание на които определя характера на формиращата се хипотеза. Вторият направляващ фактор - жизнения опит на субекта е фиксиран в неговото подсъзнание и съзнание. Именно на съзнанието принадлежи най-важната функция при подбора на раждащи се хипотези: отначало по пътя на техния логически анализ, а по-късно с използване на такъв критерий за истината, като практиката.
Към коя от сферите на неосъзнатото психическо – към подсъзнанието или към свръхсъзнанието се отнася дейността на механизма, в резултат на който възниква емоционалното преживяване за красота?
Тук, несъмнено, е велика ролята на подсъзнанието. В продължение на цялото свое съществуване хората многократно са се убеждавали в преимуществата на определени форми на организация и на своите действия и на създаваните от човека вещи. Към тези форми можем да отнесем съразмерността на частите на цялото, отсъствието на излишни, „не работещи” за основния замисъл детайли, координация на обединените усилия, ритмичност на повтарящите се действия и много, много други. Доколко тези правила са се оказали справедливи за самите разнообразни обекти, те са придобили самостоятелна ценност, били са обобщени, а тяхното използване е станало автоматизирано, приложимо „без посредствието на понятията”, т.е. неосъзнато.
Но всички изброени от нас оценки /и други подобни на тях/ свидетелстват за правилна, целесъобразна организация на действията и вещите, т.е. само за полезното. А красотата? Тя пак се изплъзва от логическия анализ!
Работата е в това, че подсъзнанието фиксира и обобщава нормите, нещо повтарящо се, средно, устойчиво, справедливо понякога, в продължение на цялата история на човечеството.
Красотата пък е винаги – нарушаване на нормите, отклонение от тях, сюрприз, откритие, радостна неочакваност. За възникване на положителна емоция е необходимо, постъпилата информация да превишава по-рано съществуващата прогноза, за да може вероятността от постигане на целта в този момент видимо да нараства. Много наши емоции – положителни и отрицателни – възникват на неосъзнато равнище на висшата нервна дейност на човека. Подсъзнанието е способно да направи оценка за изменението на вероятността от удовлетворяване на потребностите. Но подсъзнанието не е в състояние само по себе си да се изяви, да извлече от обекта това ново, което е съпоставка със съхраняващите се в подсъзнанието „еталони” да дадат положителна емоция на удоволствие от възприемане на красотата. Откритието на красотата се явява функция на свръхсъзнанието.
ПЕЛЕНГАТОР НА ТВОРЧЕСКАТА МИСЪЛ
Доколко положителните емоции свидетелстват за приближаване към целта /удовлетворяване на потребностите/, а отрицателните емоции – за отдалечаване от нея, висшите животни и човека се стремят да максимализират /да усилят, да повторят/ първите и да минимизират /да прекъснат, да предотвратят/ вторите. По образния език на академик П. Анохин, емоциите играят роля на „пеленгатори” на поведението: стремейки се към приятното, организмът овладява полезното, а избягвайки неприятното, предотвратява срещата с вредното, опасното, разрушителното. Съвършено ясно е, защо еволюцията е „създала”, а естествения подбор е закрепил мозъчните механизми на емоцията – тяхното жизнено значение за съществуване на живите системи е очевидно.
Е, а емоцията от удоволствието при възприемане на красотата? На кого тя служи? За какво е тя? Защо нас ни радва това, което не утолява глада, не защитава от несгоди, не способства за повишаване на ранга в груповата йерархия, не дава утилитарно полезно знание?
Отговорът на въпроса за произхода на естетическите чувства в процеса на антропогенезата и последващата културно-историческа еволюция на човека ние можем да формулираме по следния начин: способността за възприемане на красотата е необходим инструмент в творчеството.
В основата на всяко творчество лежи механизма за създаване на хипотези, догадки, предположения, своеобразни „психически мутации и рекомбинации”, следи от по-рано натрупан опит, включвайки опита на предшестващите поколения. От тези хипотези се извършва подбор, определя се тяхната истинност, т.е. съответствията на обективната действителност. Както ние вече говорихме по-горе, функцията на подбора принадлежи на съзнанието, а след това на практиката. Но хипотезите, преобладаващото болшинство от които ще бъдат отхвърлени, са така много, че проверката на всички тях е явно нереална задача, както е нереално за шахматиста да преброи всички възможни варианти за всеки следващ ход. Ето защо е абсолютно необходимо предварително „сито”, за отсяване на хипотези, недостойни за проверка на равнището на съзнанието.
Именно с такъв предварителен подбор е и заето свръхсъзнанието, обикновено наричано творческа интуиция. От какви пък критерии то се ръководи? Преди всичко от неформируем с думи /т.е. неосъзнат/ критерий за красота, емоционално преживяно удоволствие.
За това не веднъж са говорили известни дейци на културата. Физика В. Хайзенберг „…проблясъкът на прекрасното в точното естествознание позволява да се разпознае великата взаимовръзка чак до нейното детайлно разбиране, до това, как тя може да бъде рационално доказана”. Математика Ж.Адамар. Сред многочислените комбинации, образувани от нашето подсъзнание, болшинството са безинтересни и безполезни, но за това те и не са способни да подействат на нашето естетическо чувство; те никога не ще бъдат осъзнати от нас; само някои се явяват хармонични, и затова едновременно красиви и полезни: те са способни да възбудят нашата специална геометрична интуиция, която привлича към тях нашето внимание и по такъв начин им дава възможност да станат осъзнати… Който е лишен от него /естетическото чувство/, никога не ще стане истински изобретател”. Авиационният конструктор О.К. Антонов: „Ние прекрасно знаем, че красивият самолет лети добре, а некрасивият лошо, а пък и въобще може и да не лети”. Стремежът към красота помага да се приеме правилно решение, изпълнява недостига от данни.
Читателят може да обърне внимание, че всички тези свои аргументи в полза на евристичната функция на емоционалното преживяване на красотата ние взаимстваме от областта на научното и техническо творчество. А какво ще правим с красотата на природните явления, с красотата на човешкото лице или постъпки?
СВЕТА ПО ЗАКОНИТЕ НА КРАСОТАТА
Тук преди всичко трябва да се подчертае, че възприятието, в резултат на което възниква чувството за прекрасно, е творчески акт. Във всяко явление красотата трябва да се открива, при това в много случаи тя се открива не веднага, не при първо съзерцание. Откриването на красотата в творенията на природата – това е явление вторично по отношение на творческите способности на човека. „За да може човек да възприеме красивото в слуховата и зрителната области, той трябва сам да се научи да твори” – твърди А.В. Луначарски. Това, разбира се, не означава, че наслаждение от музиката получават само композиторите, а от живописта - само художниците-професионалисти. Нима човекът не творец, с неразвито свръхсъзнание остава глух към красотата на окръжаващия го свят. За възприемане на красотата той трябва да бъде надарен с достатъчно силни потребности от познания въоръженост /компетентност/ и икономия на сили. Той трябва да акумулира в подсъзнанието си еталони за хармоничното, целесъобразното и икономично организиране, за да може свръхсъзнанието да открие в обекта отклонение от нормите при превишаване на тази норма.
С други думи, човек открива красотата в природните явления, възприемайки ги като творения на Природата. Той, по-често от всичко неосъзнато, пренася върху природните явления критериите за своите собствени творчески способности, своята творческа дейност. В зависимост от мирогледа на дадения човек в качеството на такъв „творец” се подразбира или обективния ход на еволюцията, процеса за саморазвитието на природата, или Бог като създател на всичко живо. Във всеки случай съзнанието на човека не толкова отразява красотата, изходно съществуваща в окръжаващия го свят, колкото проектира върху този свят обективните закони на своята творческа дейност – законите на красотата.
Животните притежават положителни и отрицателни емоции като вътрешни ориентири за поведение в посока полезното или отстраняване на вредното в тяхната жизнена дейност. Но, не притежавайки съзнание и производните от него под- и свръхсъзнание, те не притежават тези специфични положителни емоции, които ние свързваме с дейността на творческата интуиция, с преживяването на красотата. Не притежават чувството на такъв род удоволствие и децата до определена възраст. От тук идва и необходимостта от естетическо образование и естетическо възпитание като органична част при овладяването на културата, формирането на
духовно богата личност.
Образованието предполага сума от знания за предмета на естетическото възприятие. Човек, съвършенно незапознат със симфонична музика, едва ли ще получи наслада от сложните симфонични произведения. Но тъй като в естетическото възприятие участват механизмите на подсъзнанието и свръхсъзнанието, то е невъзможно да се ограничим само с образование, т.е. с усвояване на знания. Знанията трябва да бъдат допълнени с естетическо възпитание, с развитие на присъщите на всеки от нас потребности от познания, компетентности и икономия на сили. Едновременното удовлетворяване на тези потребности е способно да породи естетическо удоволствие от съзерцаване на красотата.
Като основна форма в развитието на свръхсъзнанието в първите години от живота служи играта, изискваща фантазия, въображение, всекидневни творчески открития при възприемането от детето на окръжаващия го свят. Безкористието на играта, нейната относителна свобода от удовлетворяване на всякакви потребности от прагматичен или социално-престижен порядък способстват за това, че доминиращо място да заема потребността от въоръженост.
Тук ние плътно се доближаваме до отговора на въпроса, защо не може да бъде красива утилитарно негодната вещ, лъжливата научна теория, безнравствената постъпка, погрешното движение на спортиста. Работата е в това, че свръхсъзнанието, толкова необходимо за откриване на красотата, винаги работи за доминиращата потребност, устойчиво приоритетна в структурата от потребностите на дадена личност.
В науката като цел на познанието се явява обективната истина, като цел на изкуството – истината, а като цел на поведението продиктувано от социалната потребност „за другите” - доброто. Изразеността в структурата на мотивите на дадената личност от идеална потребност от познания и алтруистична потребност „за другите” ние наричаме духовност /при акцента на познанието/ и душевност /при акцента на алтруизма/. Потребностите непосредствено удовлетворяеми от красотата, се оказват неразривно свързани с мотивационната доминанта, изходно инициираща дейност на свръхсъзнанието. В резултат „чистата красота”, по терминологията на Кант, се усложнява от „съпътстващата красота”. Например, прекрасното в човека става „символ за нравствено добро”, доколкото истината и доброто се сливат в красота /Хегел/.
Именно механизмът на дейността на свръхсъзнанието, „работещ” върху доминиращата потребност, ни обяснява, защо „освободената от всякакъв интерес” красота така тясно е свързана с търсенето на истината и правдата. „Красивата лъжа” може известно време да съществува, но само за сметка на своето правдоподобие, прикривайки се като истина.
Е, а какво да правим с тези случаи, където доминиращата потребност, за която работи свръхсъзнанието, е егоистична, асоциална или даже антисоциална? Нали злото може да бъде не по-малко изобретателно отколкото доброто. Злата умисъл има своите блестящи находки и творчески озарения. И все пак „красиво злодейство” е невъзможно, защото то нарушава втория закон на красотата, съгласно който прекрасното трябва да се харесва на всички.
Ще напомним, че съпреживяването не е прякото възпроизвеждане на емоциите, преживявани от друго лице. Ние съпреживяваме само тогава, когато споделяме повода за преживяванията. Ние не се радваме заедно с предателя, хитроумно излъгал своята жертва, и не ще съпреживяваме огорчението на злодея по повод неизвършеното злодеяние.
Потребностно-информационната теория на емоциите изчерпателно отговаря и на въпроса за изобразяване чрез изкуството на страшни, уродливи, отвратителни явления от живота. Потребност, удовлетворяема от изкуството, - това е потребността от познанието на истината и доброто. Възникващите при това емоции зависят от това, в каква степен даденото произведение удовлетворява тези наши потребности и до колко е съвършенна неговата форма. Ето защо истинското художествено произведение ще предизвика у нас положителни емоции дори и в този случай, когато то разказва за мрачните страни на действителността. Ликът на Петър от пушкиновата „Полтава” е ужасен за неговите врагове и прекрасен като божествена буря за автора на „Полтава”, а чрез него и за читателя. И така подчертаваме още веднъж. Оценки от типа „полезно-вредно” способстват за съхраняване на физическото съществуване на човека, и в по-широк смисъл запазване на неговия социален статус, създадените от него ценности, и т.н., а „безполезната” красота, бидейки инструмент на творчеството, представлява фактор за развитието, усъвършенстване и движение напред. Стремейки се към удоволствие, доставяно от красотата, т.е. удовлетворявайки потребностите от познание, компетентност и икономия на сили, човек формира своите творения по законите на красотата и в тази своя дейност сам става по-хармоничен, по-съвършен и духовно по-богат. Красота,която непременно трябва „да се харесва на всички”, го сближава с другите хора чрез съпреживяване на прекрасното, отново и отново напомня за съществуването на общочовешки ценности.
Може би, именно за това „красотата спасява света”/Ф.М.Достоевски/.
И последно. Явява ли се красотата единствен език на свръхсъзнанието? Във всеки случай, на нас ни е известен още един език на свръхсъзнанието, името на който е хумор. Ако красотата утвърждава нещо по-съвършенно, отколкото средната норма, то хуморът помага да се отместят, да се преодолеят отживелите и изчерпалите себе си норми. Не случайно историята се движи така, че човечеството весело се разделя със своето минало.
Ние отново се срещаме с красив обект: вещ, пейзаж, човешка постъпка. Ние осъзнаваме тяхната красота и се стремим да привлечем към нея вниманието на други хора. Но защо даденият обект е красив? Да обясним това с помощта на думите е невъзможно. За това на нас ни съобщава свръхсъзнанието. На своя език.
Превод от руски: инж. Деян Генов
Entries (RSS)