Михаелина Лилова

Отдавна някъде бях чела, че когато жиотът ти е в застой, трябва да направиш три промени и всичко ще продължи напред. Не знам защо, но тези думи се запечатаха трайно в съзнанието ми. Оттогава насам щом почувствам, че всичко е спряло, правя три дребни промени със себе си и всичко тръга нормално. Наречете го суеверие или мания, аз си го обяснявам с това, че повярваш ли си, че всичко ще се оправи, то се оправя. Понякога имаме нужда от своите малки неща, нашите дребни странности, които ни помагат да продължим, моите са трите ми неща.

За първите две принципно никога нямам проблем, винаги започвам от прическата, после може би нов парфюм, но абсолютно винаги третото е проблем. Все се чудя и мая какво да е то, все запецвам и не мога да се реша. По дяволите, толкова ли е трудно да имислиш три промени? Но да се върнем на първото нещо.

Както вече казах, винаги започвам от прическата. Ако има нещо, на което наистина да държа във външния си вид, то това е косата ми. За толкова години експерименти и провали съм стигнала до извода, че прическата е нещо, което коренно може да промени визията ти и да ти даде изцяло ново самочувствие. Променяйки начина, по който те възприемат околните, ти променяш и начина, по който гледаш на самия себе си. Аз лично си падам по радикалните решения - рязка смяна на цветове и дължини, дръзки краски, грабващи погледите, пълна метаморфоза. За мое щастие всичко ми отива, то има и такава поговорка де - на хубав човек всичко му отива.

Тука ще направя малко ретроспективно отклонение. Ще разкажа преживяванията си от тази сутрин, които толкова силно рефлектираха върху мен и разбудиха духа ми, че имам нужда да ги запиша, за да ми служат за урок следващия път, когато прочета това. По една или друга причина пак реших, че вятърът на промяната трябва да задуха в моя живот. Както често се случва, когато си мислиш, че животът ти е приказка и нещата не могат да бъдат по-добре и се заблуждаваш, че си в апогея на щастието си, нещо се случва, което напълно обърква житейските ти представи. Няма значение какво се случи, защото вече е минало, важното е, че дойде желанието за промяна. Имах грандиозни естетически решения за външния вид, но както в повечето слуаи става - отидох с големите очаквания, а се върнах с големите разочарования. Винаги съм действала доста импулсивно. Така и вчера се събудих с решението да направя някаква мащабна промяна във фризурата си. Бях измислила всичко - краски, процедури, само оставаше да намеря човека, който можеше да интерпретира желанията ми правилно и да ги реализира на практика. Събота следобед се оказа доста неприятно време за правене на такива важни избори. След дълго търсене на фризьорско салонче намерих едно, в което ми казаха да ида… 3 часа по-късно? Както и да е, желанието беше по-силно от припряността. Отидох в уговорения час (друг е въпросът, че трябаше да чакам още поне половин час), но накрая какво се оказа - казаха ми, че няма да стане за същия ден и да ида на другия (демек днес). Ами отидох тази сутрин в уречения час, изчаках си още половин час, както явно беше практиката там. Седнах на стола в очакване на приятно прекарани следващи 2 часа в грижи за моята коса и… и едно голямо нищо. Тази жена не направи нищо, ама абсолютно нищо, което да не можех и сама да направя у нас, при това… направи само половината ми коса?!? Реално резултатът не е зле, но е само повърхностен. Явно целта е на пръв поглед всичко да е идеално, а реално да е пълна скръб. И аз се чувствам повърхностна с тази фалшива прическа. Определено някой хора са си сбъркали професията, то бива да те мързи, но чак толкова? Ами дадох 13 лв за нищо, при положение, че бях готова да дам тройно повече за нещо. Това се вика парадокс - да искаш да си дадеш парите, а да не искат да ти ги вемат. Ако въпросната “фризьорка” мислеше в перспектива, щеше да направи така, че клиентите й да останат доволни и да се връщат пак, готови като мен да заплатят доста по-голяма сума. Минималното усилия, които даде за това да си свърши работата, за която й се плаща, реално не струваха и 10% от дадените от мен пари. Много ми се искаше да й дам половината от исканата сума и да й кажа: “За половин коса толкова”, но за жалост доброто ми възпитание не ми го позволи. Вместо да си тръгна от там малко по-радостна и една крачка по-напред към бъдещата ми промяна, аз излязох озлобена и ядосана, казвайки на гаджето ми: “На тази й пожелавам само да не може да упражнява повече професията си”.

Не мисля, че е редно “специалистите” в тази дръжава да са не само с две леви ръце, а и толкова мързеливи и некомпетентни, че да те е страх да им се довериш. Аз затова и спрях да ходя по лекари - като ги знам как си взимат тези лекарски дипломи, направо ме е страх да не си тръгна още по-зле. При старата ми лекарка не ходих често, но след като над 5 пъти отидох с различни оплаквания, при които ми се постави еднаква диагноза (ангина) и ми се предписваха еднакви лекарства, започнах да се чувствам като експериментално морско свинче.

От къде тръгнах, до къде стигнах.. Исках това да е статия за оптимизма, а се получи точно обратното - излях натрупалите се жлъч и чувство за онеправданост, направих нещо, от което принципно се опитвам да се абстрахирам - прехвърлих моите лични емоции тук. Ами така е - системата се опитва да притопи всички ни и да ни направи мрънкащи и недоволни стереотипни животни. Засега аз се съпротивлявам, защото все пак съм оптимист - аз вярвам, че нещата ще се оправят рано или късно, но по-скоро късно

This entry was posted on Sunday, November 4th, 2007 at 11:16 pm and is filed under Лични. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. Both comments and pings are currently closed.