Михаелина Лилова

Това, което ме подтикна да пиша за морала, беше един странен факт - на моята чиста и откровена реакция към даден проблем бе казано, че е нещо неморално и неетично. Какво излиза - за съвременното общество да казваш това, което мислиш, е неморално и неетично. Всъщност за мен неморално е да казваш това, което ти е угодно, да се възмущаваш от неща, на които другите се възмущават, да разглеждаш понятията “добро” и “зло” спрямо конкретната ситуация и изгодата, която ще извлечеш, да плюеш някого, когото довчера си възхвалявал, да се напасваш и нагаждаш към ситуацията като хамелеон. Всичко изброено аз наричам псевдоморал, или още моралът на съвременното общество. Всъщност ето реално какво е определението за морал, доколкото изобщо може да бъде дадено определение за нещо изконно и първично, нещо дотолкова общоприето, че не е нужно да бъде доказвано - ако мога така да се изразя - “аксиомите” на етиката:

Моралът най-общо е система от принципи на поведение и отношение към света, отнасяща се до понятията добро и зло (или правилно и неправилно) и е тясно свързана с човешката етика.

Ако трябва да кажа какво е моралът за мен - това е да останеш верен на себе си, дори когато това би могло да ти навреди. Всеки човек си има собствен, индивидуален морал. Много често той е дотолкова потискан, че е затаен дълбоко в дебрите на човешката същност, блокиран от множество забрани, пречищи му да се прояви. Естествено това не се случва веднага след раждането. Децата са бяла книга, върху която родителите могат да пишат, проектирайки собственият си морал. Kак ще се развие моралът зависи от възпитанието. НО дали ще го проявиш или потиснеш, според мен зависи единствено и само от конкретната личност.

Стадиите в моралното развитие на едно дете според Жан Пиаже протичат по следния начин:
4-7 години - правилата са абсолютизирани. Нарушаването на правилата и недостойнито постъпки трябва да бъдат наказвани незабавно, като оценката зависи от последиците - ако е причинена вреда, човекът е виновен. Детето не се интересува от подбудите - важен е само резултата.
7-11 години - детето се ръководи от принципа: “Прави на другите това, което искаш и те да правят на теб”. Ако някой направи на друг човек нещо лошо, то него трябва да го сполети същото. Мотивите и чуждата позиция се отчитат. Нарушаването на правилата винаги трябва да следва наказание.
след 11-та годишнина - моралът се основава на позицията, че правилата и законите са създадени от хората и могат да бъдат променяни. Подчинението на авторитета не е задължително. Нарушаването на правилата е възможно и невинаги е последвано от наказание. При отчитане на своето поведение детето се ръководи и отчита гледната точка на другия.
Последният стадий би трябвало да е моралът и на възрастния човек. Естествено не винаги моралното развитие е реципрочно на физическото развитие. Колко са хората, които реално отчитат мотивите и подбудите на отсрещния, преди да го осъдят? По-скоро те са изключението, а не правилото. Реалният морал на съвременните “зрели хора” най се подчинява на егоцентричния морал на едно нормално развито дете от 4-7 годинки. Също така характерно за този период е, че детето проявява различни критерии - когато става въпрос за нарушаване на моралните правила отношението е абсолютизирано, но когато става дума за нарушаване на социалните правила (като например неходене на училище) отношението е по-скоро положително.

Псевдоморал. Най-характерно за съвременните зрели хора е да замаскират реалните си мисли и етични оценки спрямо ситуацията. Когато ни е угодно това да е лошо - то е лошо, когато ни е угодно то да е хубаво - то е добро. Сякаш лицемерието детерминира проявата на морала и неговите измерения. Не е ли това поведение по своята същност неморално и неетично? Лицемерието не е ли отхвърлян от етиката порок? Нима съвременният морал е абсолютната липса на такъв? Как може прякото изказване на лично мнение и заставането със собственото име зад него да се приемат за неморални, а лъжата и лицемерието за морални? Много е лесно за подобни псевдоморалисти да застанат зад чужда или анонимна идентичност в интернет пространството и виждайки, че други подобни са се нахвърлили като койоти върху човек, изказващ искреното си мнение и слагащ името си до него, да се присъединят към тях. В реалния живот тези хора ако те срещнат ти падат на колене и ти целуват ръка, ако можеше и задника щяха да ти оближат, стига да знаят, че ще имат полза от това.

Както обичам да казвам - ако някой се е почувствал засегнат, значи е познал себе си в по-горното описание.

This entry was posted on Saturday, March 29th, 2008 at 7:39 pm and is filed under Статийки, Лични. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.