Това, което ме подтикна да пиша за морала, беше един странен факт - на моята чиста и откровена реакция към даден проблем бе казано, че е нещо неморално и неетично. Какво излиза - за съвременното общество да казваш това, което мислиш, е неморално и неетично. Всъщност за мен неморално е да казваш това, което ти е угодно, да се възмущаваш от неща, на които другите се възмущават, да разглеждаш понятията “добро” и “зло” спрямо конкретната ситуация и изгодата, която ще извлечеш, да плюеш някого, когото довчера си възхвалявал, да се напасваш и нагаждаш към ситуацията като хамелеон. Всичко изброено аз наричам псевдоморал, или още моралът на съвременното общество. Всъщност ето реално какво е определението за морал, доколкото изобщо може да бъде дадено определение за нещо изконно и първично, нещо дотолкова общоприето, че не е нужно да бъде доказвано - ако мога така да се изразя - “аксиомите” на етиката:
Моралът най-общо е система от принципи на поведение и отношение към света, отнасяща се до понятията добро и зло (или правилно и неправилно) и е тясно свързана с човешката етика.
Ако трябва да кажа какво е моралът за мен - това е да останеш верен на себе си, дори когато това би могло да ти навреди. Всеки човек си има собствен, индивидуален морал. Много често той е дотолкова потискан, че е затаен дълбоко в дебрите на човешката същност, блокиран от множество забрани, пречищи му да се прояви. Естествено това не се случва веднага след раждането. Децата са бяла книга, върху която родителите могат да пишат, проектирайки собственият си морал. Kак ще се развие моралът зависи от възпитанието. НО дали ще го проявиш или потиснеш, според мен зависи единствено и само от конкретната личност.
Entries (RSS)