Като коренячка пловдивчанка (гордея се да се нарека пловдивчанка и не напирам да ставам псевдо “столичанка” - от онези, които и без това станаха прекалено много) съм имала възможност за моята крехка възраст обстойно да наблюдавам живота в нашия град, с всичките ни характерности и особености. За това време няма как да не ми е направило впечатление едно явление, гротескно характерно за града (а предполагам и не само за него). Аз условно го наричам “пловдивски синдром” и накратко го охарактеризирам по следния начин - при сравнително високо ниво на безработица (спрямо средната за страната) Пловдив е градът в България, с най-много кафенета на глава от населението, които са пълни през цялото им работно време! Същият онзи окайващ се, постоянно оплакващ се от липсата на пари пловдивчанин, прекарва основната част от ежедневието си в кибичене по кафета и обсъждане на минаващите пешеходци (най-вероятно търсещи свободно кафене). Това звучи малко парадоксално.
Факт е, че ако минеш по Главната през работен ден, през време, което вземайки предвид всички възможни почивки, се пада работно, ще установиш, че всяко от т. нар “клюкарски кафета” (а и не само те) е препълнено и няма никакви свободни места за сядане. При това по центъра е толкова населено, че за да маневрираш между преминаващите хора трябва да проявяваш умения, необходими за висшия пилотаж. В магазините винаги има тълпи от пазаруващи хора. Дори и пейките в парковете са пълни (и то не предимно с пенсионери). Ученици и “бедни студенти” пък се чудят в кое кафе да седнат след като станат от това, в което са в момента (всичко това през учебно време). Където и да минеш - улиците, спирките, супермаркетите - навсякъде хора. Трафикът по улиците се характеризира с редовни задръствания. А като погледнеш хората - настроението е такова едно весело, лежерно, приятно и леко - ще си кажеш хора без проблеми и грижи, материално осигурени и стабилни хора - щастливци. (more…)
Entries (RSS)